Причината да досаждам отново е Светльо.

http://www.save-darina.org/content/view/15/1/

Светльо е на 7 годинки и е болен от тежка форма на левкемия. Необходима му е спешна трансплантация на костен мозък в чужбина. От писмата на немските лекари се разбира, че лечението ще струва най-малко 150 000 евро. Абе, как се събират 300 000 лв ако животът на детето ти зависи от тях. Познавате ли някой, който може просто ей така да бръкне и да ги извади. Аз, за съжаление, не.

Казват, че вероятността Светльо да се излекува дори и след трансплантацията е около 20%. Много ли са, малко ли са? Знам, че за Светльо тези 20% са шанс и огромна надежда. И знам, че ако беше моето дете, щях света да обърна, за да ги намеря. И осъзнавам, че това не би могло да стане без помощта на непознати хора. Когато помолих няколко мои познати да пуснат смс на 1365 ме попитаха познавам ли го това детенце. Ами не, не го познавам. Попаднах на информацията за него в интернет. Случайно. Трогна ме.

Честно казано, не ми се пише много. В гърлото ми е заседнала една топка и не иска да се махне оттам. Мисля си. Такива неща не бива да се случват на никого, още по-малко на дете. Но се случват. Децата се разболяват. Понякога тежко. Много е страшно. И причината да се опитам да си събера мислите и да пиша е, че искам историята на Светльо да стигне до повече хора. И те да помогнат. С каквото могат. Защото няма много време.

От сайта разбрах, че Светльо трябва да замине на 18ти юни за Германия за да продължи лечението си там. Остават да се съберат още около 50 000 лв. Как се събират 50 000 лв за няколко дни?!? Не е невъзможно според мен. Примерно Пловдив има 300 000 жители. Половината от тях да пуснат по един смс, ето ги 150 000 лв.

Аз вярвам, че хората са добри. И състрадателни. И щедри. И че всеки от нас всеки ден с всяко свое действие малко или много променя света около себе си. Просто понякога някой трябва да ни го напомни. Най-малкото, което може всеки един от нас да направи днес, за да направи света малко по-добър, е да изпрати sms на 1365, за да дари на едно малко момченце от Пловдив шанс за живот.

Направете го!

Изпратете sms на номер 1365 и дарете живот на Светльо!

И така:

1. За фобията ми от жаби знаете ли? Всички ми се смеят за това, обаче на който му се е случвало да си вървим и някъде около нас да мръдне листо, което аз да реша че е жаба и да се разпищя и разскачам като побесняла, а ако е наистина жаба ми се е случвало и да клекна и да си скрия главата и да не искам да направя повече и крачка, сигурно все пак е разбрал, че наистина изпитвам неистов ужас от тези животинки, които иначе по анимационните филми изглеждат толкова симпатични. А нещо ме кара да си мисля, че и Маркус, Любо и Петър още помнят дъждовната вечер, в която щях да предизвикам катастрофа, защото както си карах и установих че на стъклото до мен има лепната жаба (ами откъде да знам как се е озовала там, според мен ме преследваше), та малко пуснах кормилото без да натисна спирачките, щото бях много заета да пищя нечленоразделно Аз, шофьор с над 10 години стаж, дето и мъжете, които съм возила са ми казвали, че карам по-добре и от повечето мъже, сраааааам

2. Като дете всички ме убеждаваха, че от мен ще излезе много добър адвокат, аз даже им се бях вързала и кандидатствах право. Обаче с прословутия ми мързел и заплес, така и не написах докрай нито една тема по история, та камо ли пък да я науча…Резултата: 5,50 езикова култура, 2 по история…резил пълен… историята продължава в т.3

3. Нашите ме оставиха сама да решавам какво искам да уча и да си подавам документите. Резултат: докато чаках на опашката за подаване на документите в ПУ-то прелиствах справочника и не знайно с какво много ме впечатли славянската филология. Познайте какво записах като първо желание и в съчетание с т.2 какво ме приеха на първо класиране… И оставете, дето ме приеха, ами от 27 започнали, бях и сред 11-те (или 12 бяха?) завършили…А сега познайте дали след 5 години откакто съм завършила мога да вържа и едно изречение на чешки Ама важното е, че в автобиографията си пиша и чешки език – много добре И хората се впечатляват. Екзотика

4. Много страдам, че си нямам хоби Възхищавам се на хората, които откриват нещо, което ги влече и му се отдават със страст за години наред. А най-много се възхищавам и честно казано даже завиждам на тези, които са успели да превърнат хобито си в професия. Евала, машалла, ашколсун и квото там още се казва, дето за съжаление не може да се възпроизведе достатъчно изразително на български език А на мен за съжаление всичко, с което се захвана ми омръзва супер бързо, поради което съм се захващала с 1000000000 неща, повечето от които не съм довела докрай и за огромно мое съжаление в нищо не съм постигнала някакви забележителни и значими за човечеството успехи Обаче парадокс – по отношение на мъжете съм изключително постоянна. За мой срам или гордост, и аз не знам, имам само няколко и все дълги връзки…Но това е една съвсем друга тема

5. В новото ми жилище нямам огледало. Е имам едно мъничко, от магазин за 1лв, колкото да си сложа малко грим и Петър да се избръсне, обаче истинско голямо огледало, в което да се огледаш и да си видиш всичките кусури нямам. И не искам да имам. И откакто нямам огледало си живея и се чувствам прекрасно. Оглеждам се в очите и смеха на детето си, прегръдките и целувките на мъжа си, смеха с приятелките ми и се чувствам най-прекрасната и желаната жена в света Забравям за 10кг, останали ми след раждането, с които май никога няма да се преборя, забравям за сенките и торбичките по очите, поувисналият бюст, пиърсингът на пъпа, от който се наложи да се откажа…и се чувствам просто прекрасно. Е, понякога ми се случва да изживея моментен шок, минавайки покрай някоя витрина и случайно оглеждайки се в нея и виждайки едно крачещо хипопотамче, понеже аз в съзнанието си съм все още онова 50-килограмово секси парче от преди няколко години:), но гледам бързо да се съвзема и да не се заглеждам много. Жени, казвам ви, махнете си огледалата от къщите! Даже специален пост ще взема да напиша: Фън Шуи или изкуството да сме щастливи без огледало

Ами стига толкова де. Докарах ги до 5

Но нищо, аз нося на майтап И пак много си я обичам. Ей сега, тука, веднага, искам да и се обясня в любов даже. И да и кажа, че много, ама много, много, много искам и от все сърце и желая най-сетне да и се случи това, което иска и това да я направи истински щастлива. И ще я подкрепям и помагам когато и с каквото мога. Пък дотогава да не спира да се радва и наслаждава на всеки ден и всичко около нея. А после пък още повече И заради нея ще се опитам да пиша редовно, и се надявам и тя да се забавлява като ме чете… Обаааааааче условието е да ми остане вярна фенка А пък аз накрая като се зарибя яко като Вера ще зарибя и нея и тя да пописва… Защото, вярвайте ми, и тя има какво да каже, ама не и стиска май

Та така де, това исках да кажа, ама като не мога по-кратичко да се изразявам… На тия две дами се сърдете – Вера и Емилия. Пък де да знам, може и да не им се сърдите, а да благодарите

Мечтата ми е някой да ми организира парти-изненада. Ей така както си седя депресирана и се вайкам, щото нали 40 дни май беше преди рождения си ден хората изпадали в сатурнова дупка (каквото и да значи това), та аз не пропускам да изпадна кога в лека, кога в по-тежка депресийка, и изведнъж хоп – хората се сетили, събрали се, организирали всичко и от теб се иска само да благоволиш да присъстваш…И как да не се почувстваш истински уважаван, обичан, търсен, желан…Ееееех, ей това наричам аз празник Ама нямааааа…Пък и то като се замислиш, сега като ми прочетат всички съкровените желания и сама си прецаквам изненадата, щото ще си мисля, че вече всички като знаят и задължително ще ми го организират мечтаното парти-изненада и ще го очаквам, ама те пък сигурно ще предположат, че ще го очаквам (хич и не си помислям, че на никой не му се занимава и няма да го организират…и май току що сама си организирах поредното разочарование…Ама тъй като никога не се редактирам и сега няма да го направя, пък квото е – тва е…Леле, леле, и това ми било филолог, още малко и какуту такуз ще стане

Абе само като си прочета последните 2 изречения и разбирам, че се отплеснах и затова мисля да приключвам.

Всъщност искам само да кажа на всички случайно и не толкова случайно попаднали тук: Добре дошли в страната на Бибините! Разяснявам: Виктор се роди на 06.06.2006 и още докато риташе бясно в корема ми Петър го нарече Бибинчо, защото правеше бибини…и като се роди продължихме да му казваме така, после всички започнаха да му казват така, в резултат на което баща ми, на когото е кръстен малко се обиди…пак се отплеснах, та…от както се е родил Виктор аз живея в света на Бибинчо, превърнах се в Бибинка, всички около мен често имат възможност да се докоснат до нашата Бибинландия, а сега каня и всички желаещи: Welcome in Bibinland! При нас е весело:) И се надявам, да ви хареса…даже съм почти сигурна, че ще ви хареса